В дните след Великата футболна депресия, в епохата на футболните черни Суперорли, или както им викат - епохата на обикновените “Единайсет черни Маймуни” - аз, Слепия Пю, ще ви оведря с една притча за свирката. Притча не за бибитката и тутурутката, които са социалния израз на фелациото, а наистина и честно за Свирката - самата тя. Има огромна разлика между трите неща, защото в еволюцията на психо-сексуалната техника за едни е останала истинската свирка,направена със съпричастие и любов, за други - обикновената бибитка, направена по целесъобразност, а за трети - тутурутката, която винаги е представлявала свирка по задължение, примерно в държавната администрация по релацията “шеф-секретар(ка)”. Защото през луните на Световния футбол ние всички тихом празнувахме Месеца на Свирката! Нека споделим интимните си тайни - мъжете трябва да признаят, че не им оставаше и секунда за нормален секс и единственото съприкосновение, което разрешаваха на жените си, беше малко да ги посмучат на определените за целта места. Защото отдавна се знае - и децата вече разбраха -че редовното чукане е хамалска история. От американските филми е ясно, че най-хубавата любов е тази, която се извършва с най-малко думи, никакви пари, без усилие, без умисъл и обикновено е в унисекс-тоалетната на бензиностанция посред Средния Запад. В този смисъл свирката е квинтесенция на сексуалния мързел! Еманация на сексуалната всеотдайност! Тя е концентрираната утайка на сексуалното развитие при обикновената жена, която трябва да бъде разклатена психически до достигането на качествено ново състояние на стабилност. Това състояние е едностранното удоволствие, мъжкото изливане, Авторитарния Оргазъм! Няма ги онези смешни движения, които ужасяват аристократизма на мъжете в полова зрялост! Няма го убийственото желание, познато при несъвършените индивиди, желанието “да свършим заедно”! Няма я онази сделка между половете, която е причина за повечето полови нещастия и венерически болести по континентите.
   Свирката е чуден атавизъм, който освен по времето на Световния Футбол се среща и сред природата. Всички природолюбители са я срещали при бозайници, птици, дори насекоми и други, още по-малки живини. Лично аз, Слепият Пю, познавах един велик мъж, който не можеше да понесе трагедията, че неговата свирка зависи от някой друг - от неговата жена, чужда жена или мъж. Този човек усърдно и денонощно изпробваше върху себе си един особен вид самоакробатика – т. Нар. “шпагат с идеална цел”. Шпагат, който да му позволи да постигне Евереста на егоцентризма иЉ Марианската(падина на нарцисизма – автоминетът (не в смисъл “в колата”). Нещо, което домашните любимци често практикуват на пубчични ме“та. В   такъв момент умилени ени на средна възраст хокат кученцето8си да не си лапа пишката пред други хора.
   Пространните ми умо-зрения по въпроса ђа ме довели отдавна до заключението, че свирката е форма на интелектуално подчинение. Великият театраленсюжет +т войната между половете винаги съдържа в себе си поне едно фелацио, направено от Председателката на Световния Феминисткр съюз (йъм ООН) на обикновен продавач на хот-дог (към края на работния ден). С акта на това фелацио Мъжът наистина подчинява докрай Жената. Но оттук натътък следва неговото падение - ако свирката е хубава, той дава мило и драго тя да се повтори. Защото, за разлика от ордиЌерния секс, и най-лошата свирка има свой чар и неповторимост. Усърдната девственица, която ползва неумело своите знани от единствения невнимателно гледан порно-филм, трябва дб дъде поощрявана и- обучавана. В това обучение има и нещотъжно за мъжа. В деня, в който тя е направила мъжа зЦвисим от Нейната Свирка - тя го напуска. Оставя го абстинентенё треперещ и облян в студена пот - разБрал, че неговото обучение ще ску†и на Някой Друг, а той ще кара както му падне - в самота и на свирки втора ръка, освен ако шпагатът с идеална цел за Dего вече не е отв¶рена книга (вж. по-горе).
   НевеLоми са пътищата на свирката. Ако след хиляда години науката разгадае човешкия мозък, ще й трябват още толкова, за да бъде анализиран и женския му прототип (или телотип – не в смисъл на типа тяло, а най-паче понеже “прото” е нещо като начало, а “тело” – край, на един и същ език). И айализът да бъде как той стига до идеята за този вИд съпричестие - Ессетически неиgдържан,gунизително-подчинителен и дразнещ носоглътката. Ако Слепият Пю трябваше да направи и една единствена свирка - начаса щеше да загуби не само зъркелите си, а и достойнството и самоуважението си. За всички нас ще остане тайна, как жените, направили най-много свирки в живота си, са с най-голямо самочувствие и без нито грам загубено достойнство. То и с някои мъже си е така.
   Фелациото - повод за запознанство и наличие на хардуерен спомен. Преди години когато нравите не бяха свалили бродираните си с лозунги кюлоти, за свирки не можеше и да става дума. В Модерното общество днес е културно мъжът да попита партньорката си как се казва, дори и това да е на сутринта и дори тя да се казва примерно Роберт. Истинско опознаване обаче се получава след момента “а ла франга”, който трябва да дойде без кандърми и специални послания. Само едно поколение назад хората се опознаваха на ръба на кревата - днес се срещат още на ръба на панталона. Да не се казвам Пю, ако през следващия век не бъде изобретена “Система за електронно впръскване на универсална семенна течност” (С.Е.В.У.С.Т.), с която жените ще започват деня си малко преди миенето на зъбите и след обичайната гаргара. Малко са нещата този живот, които се помнят докрай. Позитивните и негативните емоции се борят за място в съзнанието на всеки един от нас. Така споменът за първата свирка е единственият контрапункт на двете загуби от Нигерия в рамките на четири години. Поне за мен, Слепия Пю, е така - за да ми се махне от очите танцуващия в нашата врата Йекини, веднага се опитвам да си спомня едно лозе до плажа на 1988 и една жена, която, разбира се, се казва Мария. Просто съвременният мъж не може да помни всички жени от въртележката, наречена “съвместен полов живот”. Мъжете в края на века са обхванати от неизвестната досега безпаметност и дори амнезия, наречена “деменция вагиналис”. Вместо нормалния въпрос къде си виждал усмихващата се отсреща жена, мъжът изпада в конфузно светско объркване и си задава въпроса: “Че съм я виждал - виждал съм я! Обаче дали спах с нея… и кво стана тогава… не си спомням…” Ако питате Слепий Пя, в такъв момент нещата се решават с опипване на почвата и изстрели напосоки. Ако обаче жената те е накарала да викаш от кеф, ако след нейната свирка диоптрите са ти станали с един повече, ако споменът за това те кара да ядеш чаши и друга посуда - как ще забравиш такава жена?!
   Свирката е основната разлика между мъжа и жената!
   Ако вземем два примерни персонажа - мистър Фил Ацио и мис Кони Лингъс от Кони Айлънд - те са различни само в едно: за да осъществи какъвто и да е контакт с Кони, мистър Фил трябва да й обръща внимание в един определен период от време. Чак след като всеотдайно е раздавал внимание, мистър Фил Ацио получава право да й достави удоволствие, както и тя ня него (надяваме се). Просто госпожица Кони Лингъс няма да ви даде да я уважите езиком, ако преди това не сте й говорили за нови гумени ботуши, звезди, кино, нови гумени ботуши, коли, перли и диаманти, политика и насилие… И нови гумени ботуши, защото единствено това може да си позволите да й подарите. Ясно е: без нужното внимание тя няма да ви бутне. Просто нещата между мистър Фил Ацио и мис Кони Лингъс винаги са стояли по този начин. И ако всичко, от което се нуждае един клитор, е респект и внимание, то при мъжете не е така. На истинския мъж жената може да не му обръща внимание цяла вечер. Може да не го забелязва въобще и лекичко да го напръска с нектара на слюнката си, докато говори пренебрежително за “мъжкия свят, в който са обречени да живеят жените…” Той ще изтрае всичко, ще изтърпи да го размажете като лайно по подметките си - но ако му предложите свирка или  дори обикновен секс, няма да откаже. Ё няма да си тръгне обиден, ако го насилите за една бърза свирка. Напротив - ще върви горд, осмукан и освиркан по градските улици, като всеки мъж, който е дал нещо на света и на който все му е останало нещо за следващия път. Защото свирката е човещина и уют, светена вода за вкъщи, смъртоносно парче джаз, след което птиците падат от клоните… Тя е солта и пипера на безмисленото удоволствие, ножа, хлжба и сиренето на контакта, кулинарията и аперитива на взаимността и спонтанното желание… Тя е онова, за което всички мечтаем - някой да се погрижи да не ни е толкова “все едно”… За мен, Слепия Пю, ослепял от свирки, бибитки и тутурутки, едио винаги ще е ясно като белотата пред офите ми - човек и сляп да е, и полумъртъв да е, ако чува звука на свирката - значи все още е на терена и участва в играта. И от футбола вече знаем - до последната свирка, независимо от резултата - големите играчи си остават големи играчи.